Така някак отдалеч започва разказа си Марин Чуров. Неочаквано бързо обаче спомените му ни пренасят в раздираната от Гражданската война Испания, когато снаряди се взривяват на два пъти до него. Чуров оцелява по чудо и когато бомбардировачи опитват да потопят корабът, с който плава в Средиземно море. И най-накрая разказът ни отвежда в два от най-ужасяващите лагери на смъртта на Третия райх - Маутхаузен и Гузен, където Марин Чуров оцелява 5 години:
На път
След като завърших средното си образование получих стипендия и дойдох да уча висше в София. Тук един човек от нашия край държеше шивашко ателие „Левски" - намираше се на „Гурко" 17. Беше се заформило, като явка на комунисти. Точно по това време избухна Гражданската война в Испания и в ателието окачихме карта на Пиринейския полуостров и според новините местехме знаменцата накъдето се движат фронтовете. Междувременно стана модно младежите да заминават да се бият срещу войските на Франко и заедно с Димитър Генчев и Коста Събев се обърнахме към нелегалната организация на Комунистическата партия. Оттам обаче отказаха помощ, защото нямали никакви средства. Тогава се сетих, че като сирак от войната получавах пенсия, която дядо ми събираше във влог. Бяха се събрали около 15 000 лева, което беше немалка сума за онова време. Реших, че мога да си позволя лукса да излъжа майка си, че стипендията не ми стига, а ми трябват много книги. Веднага част от парите платих, за подкуп на полицията, тъй като един от другарите ми - Коста Събев, беше лежал в затвора и нямаше да го пуснат да излезе от страната. Взехме билети за трена и в началото на юли 1937 година потеглихме за Париж. Там ни прегледа лекарска комисия към Бюрото за изпращане на доброволци. Другарите обаче отказаха да пуснат Коста за Испания, защото в затвора се беше разболял от туберкулоза. Нямаше какво да се направи и продължихме сами с Димитър Генчев. С още 20-30 доброволци ни натовариха на трена, който потегли на юг. Впоследствие по кози пътечки през Пиринеите стигнахме до приемателния пункт. Там ни посрещнаха и ни закараха в базата на Интернационалните бригади в Албасете, където започнахме военно обучение. Предложиха ни да се запишем в офицерска школа, но ние твърдо отказахме - кръвта ни кипеше и искахме да се бием.
На фронта
Така не след дълго с една винтовка с щик, се озовах на фронта в Арагона, сектор Сарагоса. Малко преди това франкистите ни бяха нанесли жестоки поражения и нас веднага ни изпратиха на позициите. Бойното ми кръщение не беше от най-славните. Когато засвистяха куршумите и ранените закрещяха, краката ми се вкамениха и само успях да залегна зад една скала.
В началото на есента се получиха сведения, че франкистите ще започнат мащабна офанзива и нас ни изпратиха на Южния фронт. Развихме тежка контраофанзива, като се опитвахме да разделим Испания на две и да излезем на границата с Португалия. Франкистите обаче започнаха настъпление при Теруел и ни дислоцираха там. Беше ми зачислена една лека картечница „Дегтярев"-ка, с кръгъл пълнител с двайсетина патрона. С другарите бяхме заели позиция на една височина, зад купчина камъни. Битката беше много тежка. Тяхната авиация ни бомбардира и дадохме големи загуби. Постепенно замлъкнаха всички „Максим"-ки - тежките ни картечници. Франкистите разгънаха широка атака, а в моята рота останах единствен с картечница. Мислех, че сме обречени и стрелях безспирно. Когато виждаш, че идват стотици врагове, някак се увличаш и не можеш да спреш. Внезапно изпитах жестока болка - в бързината по невнимание се хванах за дулото, което от стрелбата се беше нажежило жестоко. До мен беше залегнал друг българин - Мильо Радев. Той беше минал 30-те и към мен се отнасяше бащински, като към дете. Като видя какво стана ме смени на картечницата. Аз се дръпнах няколко метра назад, за да се превържа. Не мина и минута обаче и на мястото, където стоях избухна снаряд... Ако питате какво е да те взривят - просто отведнъж всичко притъмнява. Когато дойдох в съзнание, ушите ми бучаха страшно. Отворих очи, а върху ми - тялото на Мильо. След няколко минути дойдоха другарите и ни изтеглиха - Мильо почина по пътя към лазарета, а аз се оказа, че дори не съм ранен.
След два дни ме върнаха на фронта, но късметът не ме изостави. Франкистите подеха внезапна атака и ние дори не успяхме да се окопаем. До мен отново избухна снаряд и се събудих чак в болницата. Колкото и невероятно да е, оцелях и този път. След две седмици ме върнаха в частта, но скоро след това дойде 1938 година. Тогава правителството взе решение да бъдат изтеглени интербригадистите от Испания, като се надяваха, че и франкистите ще изтеглят немските и италиански войски, които се сражаваха на тяхна страна. Натовариха ни на параход, с който се насочихме към Барселона. На зазоряване тъкмо влизахме в пристанището и се радвахме, че сме избегнали немските и и италианските подводници, когато започна страхотна бомбардировка на авиацията. Около нас морето закипя, но нашите изтребители успяха да ги прогонят. През октомври в Барселона се състоя тържество за изтеглянето на интербригадистите. Именно тогава се запознах с легендарната Долорес Ибарури Ла Пасионария (Пламенната). От Барселона много интербригадисти се върнаха в родните си държави, но нас България не ни приемаше. Направих постъпки да замина в Чили, което ми беше детска мечта. За съжаление това не стана и в Южна Америка се озовах няколко десетилетия по-късно (Чуров е посланик на България в Чили по времето, когато Пиночет сваля Алиенде бел. авт.).
Във Франция
Междувременно обаче франкистите направиха офанзива в Каталуня и ние се изтеглихме към Франция, където жандармерията ни посрещна още на границата. Разоръжиха ни и ни закараха в Гюрс в т.нар. приемен лагер. Обграден си с телени заграждения, но не те бият, не те карат да работиш, получаваш сравнително добра храна и имаш право на кореспонденция. Междувременно Германия нападна Полша и Франция обяви война на Райха. Тогава се сетиха за нас и ни зачислиха в трудови роти, да строим укрепления на френско-белгийската армия. Няколко седмици по-късно обаче немците нахлуха и бяхме отрязани от юг. Единственият път, накъдето можехме да поемем, беше към Океана. Отправихме се натам с надежда, че някой кораб може да ни вземе. Уви, това не се случи и една юлска сутрин на 1940 ни събуди немска част с насочени оръжия. Оттук насетне започна ужасът, за който Чуров разказва във втората част на спомените си.
Автор: Владимир Клисуров
Снимка: Калоян Сомлев
Публикувано: 8 септември 2009 г., Deltanews.bg
0 коментара:
Публикуване на коментар