Българите се размесихме сред останалите. Имаше всякакви военопленници - французи, испанци, евреи. Евреите бяха петима и от тях нито един не оцеля. Ние обаче бяхме цивилни и без оръжие и с нас се отнасяха сравнително човешки. Денем вървяхме непрестанно. Нощем почивахме. Немците не ни биеха и не бяхме вързани, но и не ни изпускаха от очи. Така пеша преминахме през цяла Белгия.
В Източна Прусия
Когато минахме границата с Германия, спряхме в първото градче и на гарата ни натовариха в конските вагони. Оттам потеглихме нанякъде. В конските вагони е ужасяващо. Затворени са отвсякъде и вътре едва се диша. Нямаш никакъв избор и естествените си нужди вършиш до себе си. Не зная колко време сме пътували, но накрая влакът спря. Оказа се, че сме откарани на другия край на Германия - в Източна Прусия. Натириха ни във военнопленнически лагер край Кьонигсберг (дн. Калининград). Когато ни регистрираха, започнаха въпросите. Какви сме, защо сме цивилни, какво сме правили във Франция? Обяснихме, че сме емигранти, отишли да работят в чужбина. Взеха ни данните и ни записаха. Грешката беше, че дадохме истинските си имена, защото ни питаха дали искаме да се върнем в България, а ние мечтаехме за това с цялото си сърце. Но не мина и месец и ни строиха пред коменданта на лагера. Беше се разпенил и крещеше защо не сме казали, че сме „червени" и че сме се били в Испания. Ние 'почнахме да се правим на луди и да офлянкваме. Естествено това не ги трогна и ни натовариха на първия влак. Към гарата ни закараха при страшни охранителни мерки - ръката на всеки от нас беше вързана с белезници за ръката на немец. Отново ни натовариха в конските вагони, които бяха претъпкани. Имаше всякакви, но най-много югославяни.
Маутхаузен
Пътувахме дълго и накрая ни стовариха на ж.п. станцията в Маутхаузен. Оттам ни подгониха нагоре по баира - лагерът е на една височина на 4 километра от гарата. Когато стигнахме комендантът ни строи. Поогледа ни и каза: „От тук ще излезете само оттам". И посочи зад себе си. А там пушеше коминът на крематориума и се носеше миризма на изгорена плът. Тогава още не знаехме за избиванията, но този немски цинизъм си беше достатъчен, за да паднеш духом. Раздадоха ни лагерните униформи - черно и бяло райе. На гърдите беше изписан номера на концлагериста. Отначало получих номера на някой умрял - 728. С него изкарах в Маутхаузен. По-късно, когато за известно време ме преместиха в съседния лагер Гузен бях с 14 731. Когато започна войната със Съветския съюз, направиха някаква реорганизация и получих 49 990. Номерата никога няма да ги забравя, това е нещо като да забравиш името си. Иначе в лагерите имаше десетки хиляди – в Мутхаузен бяхме повече от десетина хиляди, а в Гузен над 20 000 души. Имаше политически, криминални, педерасти, всякакви...
Преди да попаднем в същинския концлагер, ни отделиха в карантинен лагер, където минаваш цяла поредица от разпити. Дали си за убиване веднага или ще почакаш. С нас пристигна една група унгарски евреи и те не надживяха карантинния лагер. По-късно това се случваше и със съветските военнопленници. Иначе евреите, които бяха преминали през карантинния лагер, ги ликвидираха за няколко дни с изтезания. Още в самото начало двама не издържаха и се хвърлиха на телените мрежи, по които тече ток. Малко по-късно докараха 700 евреи. Направо от влака ги строиха край каменоломната, която представляваше един огромен кратер. Наблъскаха ги живи отгоре и така за нула време ги избиха. Имаше и газови камери, но явно са счели, че така ще стане по-бързо. Няколко екипа натовариха телата на камионетки и ги закараха в крематориума.
Каменоломната
Каменоломната на Маутхаузен беше огромна. Слизаше се по 86 широки стъпала. Можеше да се придвижваш единствено на бегом. Долу грабваш камък и го качваш. Ако ти е малък обаче, ти слагат още. Затова трябваше да си намериш заоблен камък, който като сложиш на гърба си, да изглежда голям. Но трябваше да го направиш много бързо. Без хитрини в лагера нямаше начин да се оцелее. Работиш всеки ден по десетина часа, като единствената почивка е на обяд за чорбата. Недояждането също ни изпиваше силите. Обикновено менюто се състоеше от картофена супа. Някои бързаха да се наредят на опашката, за да си изядат яденето и да се наредят втори път. Номерът беше, че картофите в баката падаха на дъното и в калените купички на първите влизаше само вода. Нямаше никакво месо - борбата беше за картофа. След почивката ни връщаха в кариерата. А там изтощетието е не с дни, а с часове. Който падне го ликвидираха. Избиванията не спряха през цялото време и от нашия лагер 50-60 000 души умряха в кариерата. Постоянно минаваха ремаркета, теглени от затворници, и товареха телата, кой където е паднал. Кой умрял, кой недоумрял ги стоварваха пред крематориума. Ако не стане от там и се върне в кариерата - чака го пещта. Ако някой стане инвалид, решаваха проблема веднага. В умивалнята имаше каци с вода. Идваха двама бабаити, хващаха го и му натискаха главата във водата. Не е минавало и час, без да видиш нещо да става. Нямаш избор и свикваш. Внимаваш само да не им попаднеш пред погледа.
В бараката имаше две крила „А" и „Б". Аз бях в „Б" при испанците. По едно време се появи нов немец-лагерист, който раздаваше супата. Един ден си седя и ям. А той след като е разсипал имаше навик да обикаля и да си избира на кого да сипе повторно. И немецът дойде. На униформата носеше червен триъгълник като моя, тоест политически. По това се познаваха кой за какво е вътре. Черен триъгълник носеха най-вече циганите – означаваше човек, който не си изкарва прехраната с честен труд - просяци, крадци. Зеленият носеха опасните престъпници – убийци, обирджии. Всички бяхме смесено, само евреите бяха отделени. Техният знак беше шестовърхата звезда, съставена от жълт и червен триъгълник.
И така, когато ме видя, немецът ме попита от къде съм. Отговорих че съм българин и съм бил доброволец в Испания. Тогава той ме извика в сепарето си, където спеше - отделено от останалите с някакъв шкаф. Заразпитва ме. Отначало гледах да не си отварям много-много устата, защото можеше да е шпионин, но постепенно се разговорихме. Той ми каза, че го заловили на границата - отивал да се бие в Испания. И после Алоис, така се казваше той, започна да ми дава допълнително ядене. Малко по-късно ме изкара от кариерата и ме нагласи да чистя бараките. В кариерата нямаше как да оцелея толкова време.
Краят
После дойде времето, когато започнаха масови избивания с газ, за да се прочисти лагерът. Така някои работни места оставаха свободни. Имаше една група, която шиеше чорапи и ръкавици за SS. Работата беше хубава – седнал си на топло и никой не те закача. Един ден Алоис дойде при мен и ми каза: „Утре ще се строиш там. Аз съм говорил с капото на групата, ще те вземе". На другия ден отидох, хванах иглата и конеца и започнах.
Беше вече към края на войната, когато в лагера започна да се развива военна индустрия. Прокопахме няколко тунела от по половин километър, в които инсталираха машини. И мен ме преместиха да работя там. Правехме магазините на пушките. Точно преди да дойдат американците, на немците им хрумна да хвърлят подземните заводи във въздуха. Ние бяхме изградили тайни разузнавателни организации и получихме сведения, че на всеки вход на тунел са стоварили експлозиви. Идеята им била да ги взривят, когато сме вътре - с един куршум два заека. Бяхме се отчаяли, но точно тогава Съюзниците пуснаха позиви от авиони, в които предупреждаваха германците, че ако избият лагеристите няма да се отърват. Така ни се размина.
Оцелях точно, заради тази поредица от щастливи случайности и така доживях до 5 май 1945 година, когато ни освободиха американците. Изкарах 5 години в Маутхаузен и Гузен. Накрая на 4 юни стъпих на родна земя, като се прибрах със завръщащите се части на Първа българска армия.
Автор: Владимир Клисуров
Публикувано: 10 септември 2009 г., Deltanews.bg
0 коментара:
Публикуване на коментар