Едно събитие мина съвсем по периферията на общественото внимание в края на миналата седмица. По-сериозните медии бяха втренчили поглед към започващата по това време среща на европейските лидери в Брюксел, където се решаваше икономическото и политическо бъдеще на Стария континент. Развлекателно жълтите пък с нетърпение очакваха утрото на 9 декември, за да се обадят в изтрезвителите и да проверят колко студенти са паднали в неравната битка с алкохола след празника.В същото време българският парламент гласува на второ четене пенсионната реформа. Параметрите вече бяха станали ясни на всички - жената бачка до 63, мъжът до 65. Но това което мина между капките бе, че едва 82 депутати гласуваха „за”, 51 против, а двама се въздържаха. 135 от 240. Точно така. Депутатите се скриха. Този толкова важен и дебатиран нормативен акт бе приет с гласовете на 1/3 от депутатите. Като се има предвид, че за едно място в 41-то Народно събрание бяха необходими около 17 000 гласа, се оказва, че подобен закон, засягащ всеки българин (освен ако вече не е пенсионер), е приет от представителството на по-малко от 1 500 000 души. Причините не са трудни за анализиране.
20 хиляди по време на синдикалния митинг на 30 ноември скандираха към сградата на парламента „мишоци, мишоци”.
И след това онези вътре признаха, че са мишоци и се изпокриха в дупките. Защото не искаха да се замесват с гласуването на толкова непопулярна мярка. По тази причина и редиците на управляващи, и на опозиция бяха рехави.
Предвид, колко от мнозинството имаше в залата, лявата и дясната опозиция ако искаше да спре закона, можеше да мобилизира лесно 83-ма, които да гласуват „против”. Но не искаха. Защото всички са наясно, че реформа трябва да има. Спешно! Наясно е и т.нар социален президент, който намери идеален начин да си го позабърше имиджа в края на мандата, като наложи вето, въпреки че след това законът пак ще мине. Тренчев също е наясно с това, докато обещава нови протести, ако законът пак мине. За него това е шанс да притегне редиците, да покаже на управляващите колко войска води, т. е. какъв пай трябва да има в чинията му.
Всичко това са дребни фокусчета, от които печелят само илюзионистите. За народа остава онова, което измисленото величество от Катуница показа на всички.
Народът никой не го пита. Сега на дневен ред е промяна в Конституцията, заради присъединяването ни към новия фискален съюз. Народът пак никой няма да го пита, но остава утешението, че това може да се случи с представителството в парламента на 2/3 от народа.
Твърденията на противниците на референдумите са, че хората не са експерти по всякакви въпроси и затова си избират представителство в парламента, на което по силата на обществения договор са делегирали правото да решава вместо тях. Това представителство обаче го отсвирва не само в случаи като с пенсионната реформа, а редовно – примерно с т.нар неоправдани отсъствия от заседания и комисии. Имената на представителите, непредставляващи избирателите си, могат да бъдат видени на сайта на т нар. Народно събрание и ще бъдат изненада за онези, които си мислят, че само Доган лишава редовно заседателната зала от чара си. Не е много ясно и с какво депутатите са по-компетентни по редица въпроси. Законът за подземните богатства, в който случайно или не, не е конкретизирано що е то шистов газ и има ли почва у нас е приет от инженери, икономисти и юристи каквито са повечето от половината депутати. Икономистите обаче може би успешно могат да обсъждат пенсионната реформа, но не е ясно до колко това е в компетенциите на стифадор, библиограф, следовател, зооинженер или психотерапевт каквито също имат запазени места зад банките в настоящия парламент.
Ясно е, че за всеки закон и наредба не може да се пита народа дали му харесват. Но има такива, които предизвикват страхотен обществен отзвук и за които провеждането на референдум би било задължително. Освен ако в парламента не е избрана политическа сила в чиято програма е била залегнала конкретната реформа.
Огромна част от хората разбраха че пенсионна реформа трябва да има, защото в бюджета на осигурителния институт имало огромна дупка, не достигали милиарди и трябвало да се наливат държавни пари. Не им стана ясно що е то държавни пари, държавата ли си ги е изкарала, но им казаха ето ви реформа и тя няма алтернатива. Алтернативите всъщност са точно толкова, какъвто е броят на икономистите на планетата. От години се прокрадват мнения че има изключително успешни варианти за реформа – по примера на Чили и Хонконг, които са с най-стабилните пенсионни системи в света. Но се оказа че елитът е преценил, какво е най-добро за народа. След което се скри и си намери някаква работа за времето на гласуването. Ако подобна важна реформа бе подложена на гласуване на референдум щеше да е друго. Мнозинството щеше да може да каже „аз прецених така”,а малцинството да ругае мнозинството. Така както отишлите до урните, но негласували за ГЕРБ имат пълно морално право да критикуват властта, но са длъжни да се съобразят с мнението на мнозинството.
Като пусна бюлетината на първия тур, Плевнелиев обясни, че България трябва да се научи да прави референдуми. Трябвало за енергетиката като цяло да има, но не за шистовия газ, преди да се разбере дали има у нас. Във второто има резон, а относно първото, то е ясно, че никой не държи да си свети със свещи, но немалка част от българите не си падат кой знае колко по строежа на нова АЕЦ, особено след Фукушима и решенията на половин Европа да наложи мораториуми върху строежа на атомни централи. И ако им се обяснят негативните и позитивни очаквания не се знае дали няма да предпочетат да плащат няколко лева върху сметката си за електричество пред макар и минималната, но ужасяваща вероятност от авария. Същото важи например и за Бургас-Александруполис. Както за одобрението, така и за отхвърлянето на проекта.
Референдумната демокрация крие рискът народът с години да не приема дадено революционно предложение.
Примерът е с избирателните права на жените, които швейцарките получават едва с референдум през 1971 година, преди това многократно отхвърляно предложение. Подобно революционно предложение просто не е било дорастнато. Въпреки желанието на елитите всеки народ трябва да има правото да решава сам бъдещето си и да взима колкото се може по-често решения. След време може да ревизира решението си, а не с ярост да се опита да бутне наложеното му. За да не се стига до там през няколко десетилетия елитът да инициира срутването на всичко и да почваме да градим наново. Сегашното управление не е вечно. И ще е жалко ако следващите решат, че всъщност всичко е толкова грешно построено, че държавната къща трябва да се бута и да се реди наново. Пак без да ни питат с какъв материал, защото вече са взели решение, кой е подходящият. Проблемът на този строеж е, че и архитектът, и техническият ръководител и строителите имат виждания как ще изглежда къщата, но не искат да питат собствениците й дали я искат такава. Само през четири години питат искате ли нови строители, ако отговорът е да, той се сменя, новият екип започва всичко отначало, но пак не пита какъв цвят да е боята.
Автор: Владимир Клисуров
Публикуван: 12 декември 2011 г., в-к Република
